История на банския костюм

Преди стотина години една жена се смятала за подходящо облечена за къпане в морето, ако била с дълги до глезените долни гащи и малко по-къса от тях рокля. Освен това, за да се изкъпе в морето, й е бил необходим поне един кон.

Докато започнем да възприемаме за нормални банските, които покриват само най-интимните места, по плажовете са се виждали какви ли не гледки.

Всъщност историята на плуването на обществено място започва естествено – с античните идеи за красота, които включват и голота. В класическата древност е имало и облекла, които учудващо много наподобяват днешните бански. Такива например могат да се видят на оцелелите рисунки от разрушения Помпей.

След това обаче европейците забиват нос в религиозното благочестие и започват да вярват, че сексът и голотата са нещо непростимо лошо.

Едва през 18 век са първите опити за плуване като социална дейност. Но и тогава всичко трябвало да бъде благоприлично. Освен задължителната дълга до петите рокля, жените били подсигурени и по друг начин. За да не може да се вдигне роклята им във водата, за голната й част се зашивали тежести. По същото време мъжете плували в нещо, подобно на бельото от онзи период – прилепнал костюм с дълги ръкави и крачоли.

Викторианска Англия също се изчервявала при мисълта за каквото и да било разголване. Въпреки несъмненото лицемерие на тогавашния морал, той се разнесъл по много части от света, заедно с влиянието на Британската империя и растящия й брой колонии.

Именно по времето на кралица Виктория станало много популярно едно творение, чиято цел била да скрива къпещите се хора от очите на други хора, най-вече от противоположния пол. Изобретението се нарича „машина за къпане” и изглежда като дървена каруца с високи стени и покрив, особено задължителна за жените. Употребата й може да се сравни по сложност с тази на космическа совалка.

Първо жената (или мъжът) влиза вътре, докато машината още е на брега. В този момент тя е облечена с нормалните си дрехи за излизане. След като влезе вътре, тя се преоблича, като това става на тъмно – машините нямат прозорци, за да няма опасност от любопитни погледи. (Много съвременници са се чудели защо няма прозорец поне на тавана.) Има специален висок рафт, където дамата оставя дрехите си, за да не се намокрят. Междувременно машината се откарва във водата, най-често от коня, с който започнахме, или дори от два. В някои машини, които били в хубавите курорти, имало специален служител от същия пол като плуващия, който му помагал да влезе във водата. Самото влизане ставало по стълбички. Особено важно било вратата, през която излизала да се къпе особата, да гледа навътре към морето, а не към брега. Някои машини си имали и специални знаменца, които човекът от машината издигал, когато искал да се върне на брега – тогава впрягали коня и го издърпвали обратно.

За мъжете правилата били малко по-меки и към края на 19 век можели да се видят и бански, дълги само до коленете, но отново задължително с ръкави. Скоро това било позволено и на жените, но с едно условие – никакво прилепване към тялото.

С началото на 20 век нещата започнали да се променят, плажовете станали общи и машините за къпане изчезнали около 20-те години.

Но хората не възприели прашките веднага. Една от първите стъпки към разсъбличането поне на женската част от света (което очевидно е било по-проблемно) направила една плувкиня – австралийката Анет Келърман. В началото на 20 век тя била основен защитник на банския костюм за жени, които се състоял само от една част и бил прилепнал към тялото. Когато обаче се появила в такъв вид на плаж в Бостън, тя била арестувана за неприлично поведение.

Малко по малко светът се променял, банските постепенно започнали да показват ръцете и бедрата на хората. След Втората световна война нещата тръгнали още по-бързо с появата на женския бански в две части. Постепенно и за мъжете, и за жените отпаднало изискването долната част на банския да покрива пъпа. И мъжките, и женските бански постепенно се свивали, като придобивали малко по малко днешния си вид.